ВБВ
To - est ...
(становище на Ред.гру за нямото кино и развлекателната музика в петък)
Отправна точка : 26-27 март 2004 г., Дом на киното, нощен Ембиънт фестивал - нямо кино и експериментална музика на живо.
През цялата нощ в сумрачния киносалон свиреха Блуба Лу, Насекомикс, Eмбиънт Анархист, Елби, Навмемо, БакПулвер, тоест: минимъл, микро-саунд, eмбиънт, нойз и експерименти, трип-хоп и даун-бийт (според самопредставянето в http://ambientfestival.cult.bg).
През цялата нощ в сумрачния киносалон се прожектираха хронологично филми: първият експресионистичен (Робърт Виине: Das Kabinett des Doktor Caligari, 1919 г.), кубистичен (Фернан Лежер: Ballet Mechanique, 1924 г.), сюрреалистични (Луис Бунюел и Салвадор Дали: Un Chien Andalou, 1929; L'Age d'Or, 1930; ...), футуристични (Фриц Ланг: Metropolis , 1929)... и просто неми ленти. Много.
Това е съвместно съществуване, тоест събитие, защото:
Подсилва . – усещането за съпричастност (дори под формата на спане в киносалона, разходка из историята, разговор във фоайето). Има нещо леко, неангажиращо, което привлича много силно.
Преобръща във . – поредното място за “хубав живот”... Да, имаше нещо май утопично във фестивала – заради музиката, която понякога правеше връзка с филмите, понякога тръгваше нанякъде, а понякога се въртеше дълго в кръг. Утопията може да бъде и в-редна, в смисъл – подредена, у-местна, да има собствено място – Дом на киното.
Възвръща . – идеята за локал и съвместно съществуване, сякаш някога много отдавна е имало подобни представления.
Закърнява . – гравитацията към тази земя и естествено размива границата между изкуствата, историята и културите, но това е така очевидно, че е излишно да се повтаря... И така невъзможно, че е неразумно да му се вярва.
Затова е събитие... Вярно, не е голямо събитие, но това понякога е много очарователно. И както е известно малките събития се наричат сбития . Те са камерни, съкратени, интензивни, понякога се забравят.
1. Киното никога не е било нямо. Заради буквите и съпровода.
2. Стилизираната, маркираща игра във филмите от началото на ХХ век е изкуствена и така: изкуство. Музиката й подхожда като я доближава още повече до театъра.
3. Когато има атмосфера – салонът диша дълбоко. Поне два-три пъти.
4. Има място за повторение на фестивала, тоест идеята е по-голяма от случката.
5. Извън музиката ще се запомни сутрешната военна сирена (Eмбиънт Анархист) и среднощния акордеон (Насекомикс).
6. Тези 6 групи си заслужават. В тях вече има история, защото създават впечатление, че имат бъдеще. И желание – много желания. Още играят, но в играта им вече има нещо опасно, заради което си струва да се следят. Да се наблюдават и шпионират. Дори и тези музиканти да повтарят вече правени неща - все пак развлекателната култура е широка и разтеглива.
7. И накрая “ ambient ” е преведено с “развлекателен”, “развличащ”, въпреки английския. Заради това, че те развлачва във всички посоки и наистина има наслада.
Нямото кино и “развлекателната музика” се срещнаха. И създадоха ново място . Нека го обходим. Първи кръг: не наричайте това просто експеримент – въобще не е хигиенично и звучи сякаш някой е стрелял наслуки. Втори кръг: не смятайте, че е било успешно събитие – тази думичка е сякаш твърде “поп”. Трети кръг: не казвайте, че е било уникално – по-добре е засега да го оставите като обикновена случка, отколкото забележителна история.
Кой беше знаменателят на фестивала?: митът за ъндърграунда и маргиналната култура (този мит явно още витае). А средно аритметичното на фестивала? : много добър (5). А най-малкото общо кратно на фестивала? : уютът, уютът (уютът).
Първо , най-сетне се случи...
Второ , желанието онази нощ бе налице. То съществува, то est...
Чета в пресинфото на Нощен Ембиънт за нямо кино и електроника наживо и първото което си представям е камерна вечер в подземен клуб, кадри от Метрополис (но не анимето), Носферату на Мурнау, vintage piano плюс електронен звук като на Гейр Йенсен, леко мрачен, предразполагащ към самотно пътешествие из студените ландшафти на въображението - все неща, които няма как 100% да свържа с петъчен, неангажиращ купон. От друга страна пък цялонощността на събитието ми обещава тъкмо това - някаква скуот-парти атмосфера, добре прекадена, в която да попийвам, да похапвам и дори подремвам на меката мебел в чил аута докато желанието ми да се забавлявам възкръсне. Всъщност, половин час преди началото на събитието въобще не съм наясно както с очакванията си, така и с нуждата си да се забавлявам, седя пред компютъра и си блъскам главата върху един закучил се сюжет за някакво племе, което изживявало като трагедия скъсването на връзките си с Трансцендентното във време, когато целият останал свят се стремял да избяга от същото. Пет минути по-късно вече тичам под дъжда към Екзарх Йосиф, а след още десет седя в тъмното фоайе на Дома на киното сред някакви раници с чаша нескафе от импровизирания бюфет на коленете и чакам.
Така нареченото събитие почва с гръм и трясък. Музиката буквално се сгромолясва отгоре ми и не е точно музика, а тежка конструкция, която някой някъде шумно блъска, занитва, разнитва, сглобява, разглобява в синхрон със случващото се на екрана. Постепенно разпознавам кадри от Пътуване до Луната на Мелиес по смешната форма на снаряда. Разпознавам и звука на wocek и u _ mind – а. k .а backpullver . Всичко прилича на някаква игра, заради синхрона. Следя я с интерес иззад мяркащите се силуети в тъмното. От време на време картината ми се губи от погледа, препречена от гърбове, рамене, глави и се опитвам да гадая случващото се по това, което чувам: дребни звукови случки се развихрят до цели инциденти, несъществености се разгъват до съществености. Постепенно се появява неустойчивия скелет на цял звуков разказ и тъкмо това може би предизвиква в главата ми съответната реакция – катастрофиралия сюжет внезапно потръгва, оформя се в отделен разказ сглобен in situ от парчета други разкази, хронология нанизала на нишката на тайм-биндинга цяла история, която само чака да бъде разказана. В един момент съвсем забравям къде се намирам. Преставам да се взирам в тъмното за познати, затварям очи и петъчните купонджии наоколо се превръщат в измисленото от мен племе и това племе се е събрало тази вечер не за друго, а да обсъди тъкмо своя поход към Трансцендентното. Това Трансцендентно в един момент се оказва ту чудовищно ухилено лице в нощното небе, ту в друг материк, ту е неуловима птица, която прелита и изчезва за минути насред танц на бутала и въртящи се дискове и зъбчатки. И така - докато в Театъра на Разума не настъпва антракт и камила не изтегля от сцената катафалката с трупа на блаженопочившия смисъл...
Музиката е машина и тя работи, макар и никой всъщност да не знае защо.
Трансцендентното пуква окончателно, убито от снаряд в окото. А шедьоврестата троица Entracte , Ballet m e canique , Un chien andalou бива непочтително разединена, в смисъл, че backpullver се омитат от сцената преди Андалузкото куче и друг музикант, Елби подхваща “треда”.
Трудно е да се шокираш от нещо sans scenario в началото на 21 век, дори когато то е колаж от колажи, микс от сюр, дада, и експресионизъм, озвучени от random електронен звук. Искам или не, животът ми също е sans scenario . Не, че не обичам да бъда обърквана, но винаги може да се добави и още малко объркване.
Марсел Дюшам направи най-лошата услуга на 20 век - придаде на контекста водеща роля. – писа един приятел през 2001: Писа го повече, за да изобличи намърдалата се в пространството между произведение и публика фигура на куратора, привнасящ значения в зависимост от социалния, политически и какъв ли не друг контекст, а не толкова, за да отрече тази иначе неизбежна икономия на смисъла.
Лежерен звук, лек и флуиден сега ми казва да зарежа всичко, защото цялата тази каша не струва, начините да се свържат музиката и визията са наистина безброй, а режисьорът... него в момента просто го няма, офейкал е, отишъл е да се обади по телефона, да пие бира. Така, че на такава нискобюджетна масовка спокойно можем да сме и скромни. Но виж, начинът по който музиката се превръща в текст, то ест в сюжет, хм, там наистина нещата може би стоят иначе. Как?
Един странен вокал ме повежда на самотна разходка из алея, която ми изглежда позната. Достатъчно е да затворя очи в тъмното, за да изчезне тъмнината. Но лелеяният разказ също е изчезнал. Лупнал се е и е престанал да бъде разказ. Трансформирал се е.
Музиката е машина за транс-формация. И тя работи, макар и никой всъщност да не може да предвиди как.
Вече няма дори смисъл да съжалявам за невъзможността да се докопам до лист хартия и нещо за писане защото почти съм успяла да загубя сюжета за похода към Трансцендентното в търсене на неподозираните му обрати. На екрана неми кадри експресират на фона на звукова импресия. Окото разрязано с бръснач, окончателно ослепява. Спокойно мога да кажа, че съм сляпа, глуха и демотивирана да разказвам каквото и да било, но човек в демотивацията си винаги може да стигне и по-далеч и още пo.
Ако ще продъжавам да търся скрития смисъл и връзката между нещата, между видимо и чуваемо, не е ли добре по-напред да се запитам дали въобще декодерът в главата ми разкодира правилно приетия отвън сигнал? Коя от многото му и нтерпретаци и да избера, след като ни една от тях е вярна и след като никаква еднозначност не съществува. Какво от т.нар. смисъл е принадено от мен самата?
Черно-бялата експресия се превръща черно-бяла импресия, разгъва фини човешки страсти и недоловими, вехнещи във въздуха желания, този път на фона на напълно безстрастен, стерилен, звучащ-като-висшата-ми-нервна-дейност -звук. Чисти тонове, които пронизват черепа. Sound behavior неща. Звуци на озадачената публика, уловени с микрофона й се връщат тъпкано. Този път не е нужно да поглеждам към сцената, за да позная navmemo . Дни по-късно водим следния разговор:
а lbino - То ва не беш е ли нещо подобно на експеримент на А лвин Л юсие ?
navmemo - Да, доста. Мен такива неща ме интересуват
albino - З нам , просто ми се щеше да се уверя че не си се мъчил да изобразяваш нещо
navmemo - Не, не съм се мъчил да изобразявам.
а lbino - Но може и да се изобразява. Я се сети се за Вечерните на Монтеверди? Защо мислиш се е стремил към този ехо-ефект? Не мислиш ли, че се е опитвал да изобрази тъмнината? А май и Люсие има Вечерни, какво ще кажеш? Или Монтеверди изобразява, а Люсие – самоцелно експериментира?
navmemo - Не мисля, че просто експериментира. Мисля, насочил се е към най-правилния начин да се борави и мисли звука – с неговите свойства – а не да го използва като средство за " изобразяване” на емоциите или романа на еди кой си. Някои го правят, но на мен друго ми е по-интересно.
albino - Прав си . музиката си има много страни. Но Алвин Люсие не е кръстил произведението си “Акустични свойства на пространството”, а Вечерни...
Предполагам, navmemo в абсолютната си почтеност, дълго ще отказва да проектира емоциите си върху невинния слушател. Поне не и докато открие онзи тайнствен алгоритъм на смисъла.
Музиката е машина за смисъл, която лесно се чупи.
Все пак, да не се страхуваме от музиката излишно! Мир и любов. Продължавам да тичам подир сюжета. Блуба Лу излизат на сцената, а до мен сядат двама. Единият казва мазно: а сега да чуем нещо загадъчно. Другия допълва: бих казал дори архетипно...
Аз очаквам всичко – нещо trippy , jazzy , нещо immersive , безпосочен дрейф, нещо карибско, нещо latino , дори нещо като Амон Тобин, но без dnb компонентата. Защо пък не, наистина. Само не и китари. На екрана Нанук лови тюлени и се бори за живота си насред мъртвия Север, далеч в географски смисъл от технологичния, привидно непотопяемия рай между двете войни, а във времеви – от нашия, то ест Техния, до който ние, племената от периферията се мъчим да достигнем с почти фанатична упоритост. Питам се: защо пък тези жици сега? Но в един момент просто се отпускам в джакузи от топъл звук.
Имаше едно ревю по повод moogamood , където се казваше, че докато на туземните политиците са им нужни геологични ери за да достигнат идеалите на някаква развита общност, артистите го постигат лесно. Друг е въпросът доколко те могат да се осланят на него за оцеляването си във вечно суровия за изкуството климат тук и навсякъде. Решим ли да напуснем родната територия, това ни прави емигранти навсякъде. Трансцендентното не е на запад нито на изток. Не е нужно да се ходи където и да е, за да бъде достигнато.
Ще си построя иглу от меланхолията си.
Ще насека на дебели блокове своето безразличие.
Ще си построя крепост насред цялата тази антропо-пустош.
Ще продължа да говоря на сленг.
Ще се превърна в непреводим идиом.
Ще продължа да не знача нищо.
Няма да търся единствения смисъл, след като някой ми го е отнел, за да се опитва да ми го продаде отново.
Привидно нищо не ме принуждава сега да мисля за нещата в техния социо, политико и всякакъв друг контекст, но то като че ли е неизбежно. Неизбежно като “края на музикалната идустрия, който е близо - 24.06.2005. Просто няма време за това. Дайте да се заемем с по-съществени дела, като например направата на деца. ”
Насекомикс излизат на Grass на Мериън Купър и Ърнест Шодсак . Племената продължават да пътуват да се местят, през космоса, под земята, мъчат се да оцеляват в белите пустоши на Огромното Безсмислие. Лесно е да кажа – “това свързва времена и пространства” и с това коректно и хигиенично да изчерпя смисъла на събитието или сбитието. Но е трудно да съм един бахтиари, който всяка година заедно с останалите 50 хиляди души от племето и половин милион глави добитък прекосява покритите със сняг почти перпендикулярни склонове в търсене на пасища.
Трудно е да съм един от високите и грациозни нилоти от Етиопия и Судан, които наричат сами себе си Нат, което ще рече " истински хора " .
Трудно е да съм един бороро от хората фулани, които номадствайки из негостоприемната Сахел , преоткриват с всеки изгрев на слънцето смисъла на всичко . (Бороро наричат себе си “дълбоко сърце”. Защото пазят в него непокътнати такива неща, като своята чест и стремежа си към съвършенство. Там скътват също и своя егоизъм и завист към чуждото благополучие.)
Инициационен ритуал на нюер . Непрестанното движение на танцьорите е хипнотично и опияняващо . Наблюдавам ги иззад нечия глава с огромни уши на седалката пред мен и слушам музиката. Насекомикс въобще не се стремят към синхрон. Той се е получил случайно.
Никой не е влагал в подбора на филмите за Нощен ембиънт никакъв антропо-момент. Такава е била просто епохата в която са били правени. Епохата преди и между двете войни. В края на 19 век, когато семантиката, тази наука за смисъла тепърва се появява и в началото на 20, когато Кожибски е писал своята Manhood Of Humanity (едновременно с М ein Kampf на Хитлер, a вероятно и с разцвета на фундаменталният расизъм на Х. Ст. Чембърлейн). Отново някакъв контекст и опит да се придава на нещата смисъл който нямат? Не, просто информация, която се опитва да се самоструктурира в главата ми преди черепът ми да е експлодирал. Metropolis е в колекцията ми с неми филми почти откакто притежавам LAN , наред с Un Chien Andalu , Das Kabinett des Doktor Caligari и В allet Mechanique . Искам или не, тези неща са вече в главата ми. Няма никакъв умисъл в това, че антиутопията на Фриц Ланг следва разказа за пустинните хора, вечно търсещи пасища, нито в това, че Ambient Anarchists озвучават разрушението на чудовищната йерархична постройка от механичен двойник на живо същество от подземията. Не съм имала възможност да питам някой от Анархистите дали заводската сирена е нарочна или отново някаква случайност, за това я приемам за чиста случайност. Нагърбвам се изцяло с откриването на смисъл. Да откриваш смисъла е като да “дорисуваш” по стените на пещера на колебливия пламък на факла неща, които вече са там – издатини в скалата, петна плесен, рудни жили – нещо като да извличаш от материята вградените в нея призраци. Тази шарлатания, изкуството, предполагам се е появила в пещерите на неолита точно така. Било е призоваване, призоваване на смисли, така че дори и да не се чувствам кой знае колко виновна, простете ми, моля, този нечист антропо-сюжет.
Райна Маркова
Април 2004
И мен ме изненада че имаше много хора на ‘феста', странен ми бе този интерес, може би се бяха събрали заради ‘разнообразните' групи или заради ‘петък вечер' или заради шаблона ‘амбиент'.
За жалост дори и на събитие не-предразполагащо агресия, част от публиката прояви едно поведение което става все по явно и на мен лично противно. Неуважение към музикантите и едно тъпо хедонистично отношение към труда и музиката им. Вината е донякъде и на музикантите че те възпитават с част от музиката си такова поведение.
‘ Don ' t give people what they want , give them what they need ' - слогонът на фестивала ‘ dis - patch ' в съседна Сърбия е мисля правилният подход (макар и не-написан ясно защото би могъл да се тълкува двойно заради употребата на ‘ need ' като отрицание на ‘ want ') , и вместо да задоволяваме потребностите на публиката и да ги караме да се ‘кефят', би трябвало да се замислим повече и да представяме, развиваме, експериментираме в полето на музиката, защото именно ние артистите сме тези които ‘носят', ‘представят' идеи, музика на аудиторията и не тя е тази която да определя развитието.
Почти всички от музикантите на ‘феста' аз определям към една ‘стара' генерация, хора които са ‘активни' и свирят на живо от поне 6-8 години, лично аз бих предпочел да видя развитието на едни други музиканти от по ново поколение и тъй като изглежда тези от ‘старото' са според мен влезли кои повече кои по малко в един ‘мейнстрийм', очаквам именно от младите да представят едно прогресивно мислене. Слушайки ‘ skylined ' например у дома вечерта след концерта, си мислех, че музиката му бе напълно адекватна да бъде представена на събитие като ‘амбиент фест', още повече, че не отстъпваше поне на първо слушане на нещата които се свиреха на ‘амбиент фест'. Затова мисля е крайно време това ‘ново' поколение да започне да представя на живо и да бъде по активно.
И ако музикантите от ‘старата' генерация не провокират и не помогнат на младите да преодолеят боязливостта си и не ги подкрепят, то трябва младите ( mahorka ?) да се престрашат сами и да започнат малко по малко да представят в условията които ще си създадат.
Конкретно за изпълненията на ‘феста'. Според мен грешното име на събитието ‘амбиент', тъй като първоначалната ‘ playlista ' не бе спазена и в крайна сметка имаше групи и музика която не бе свързана с това понятие, ми бе ясно, че ще бъде събитие на което ще се представят интересни – ‘прогресивни' музиканти от сцената ни, чиято музика ще служи за ‘фон' на визия-филми които ще са ‘фон' на музиката.
‘ Backpulver ', ми харесаха повече с музиката която/както представиха на ‘ UU '
‘ Elbi ' , също ми харесваше повече с предишните му неща които звучаха по дълбоки, а на ‘феста' той представи такива ‘click-glitch' елементи които някак не са мисля интересни вече, също вокала ми бе неприятен
‘ Navmemo ' – не ща да се само-коментирам, само благодаря на тези двама трима които споделиха и са разбрали това което/както представих
‘Bluba lu' – мислех, че ще представят наистина ‘амбиент' нещата които правят, а те не знам защо избраха тази ‘рок' форма
‘ Nassekomix ' – много ме обиди това, че звук ‘ Portishead - Moloko ' се оказа актуален за публиката (съдейки по реакциите) в 2003 година, тук
‘ Ambient Anarchist ' – за тях или добро или нищо, мисля бяха най адекватни за ситуацията тук, играта им с публиката бе по скоро положителна отколкото манипулативна, имат ‘свободен' дух който трябва да бъде подкрепян, радвам се, че не са закърнели
Това което ми остава е, че нищо не се е развило кой знае колко, ако мога да съпоставям сцената днес със тази от преди 15 години (която не познавам кой знае колко, но) –
‘ Backpulver ' – в декадентския дух на ‘Виолетов генерал'
‘ Ambient Anarchist ' – в експерименталността и свободата на ‘Нова генерация' и страничните проекти с Димитър Воев
Няма нещо съществено по различно като идеи и резултат, и съдейки по развитието на аудиторията се разочаровам отново.
Музикалната култура която имаме за съжаление изглежда е на ниво ‘ bpm . cult . bg /егоист' – flashy , fashion , cult , life - styli , modern , west … - а не както ми се искаше, ала ‘ z - d '.
Иван Бачев
Хубаво е да участваш в подобен род инициативи. Не че те се случват супер начесто и не че въобще ги има, но когато някой се нагърби и ги осъществи, то гъделът, тръпката са неописуеми. Предизвикателство е дори само да присъстваш и да сравниш поднесените музикални порции със собствените ти възгледи относно стилове, подстилове или както там ги наричаш.
Идеята за този фестивал мисля, че отлежава някъде от есента, миналата година. Тогава Димитър (Блубалу) ни се обади, срещнахме се и говорихме как, кога и по какъв начин може да се осъществи подобно нещо. Явно чакахме нещо да се случи, или да получим знамение, защото така и нищо не стана. Поне до този момент. Няколко седмици преди феста получихме покана от Блубалу да участваме и просто се съгласихме. Хареса ни идеята да "озвучим" старите неми филми по начина, по който ние ги виждаме. Затова и насочихме усилията си по разработване на конкретни теми, които да пресъздадат някакво състояние, някакво настроение, което излиза от екрана. Музиката създадохме специално и само за Ембиънт фестивала, тя беше по скоро като фон към излъчените филми, а не като отделен елемент, тоест разбираме идеята като едно цяло - музика и филм, филм и музика, филмова музика...
Получи се доста добра комбинация, при положение, че всъщност незнаехме кои филми ще бъдат излъчени. "Озвучавахме" на място, на живо и доста вътре влязохме във филмите. Хубавото беше, че по време на нашето изпълнение вървяха 15-20 минутни филми, което позволяваше да сменяме плавно темите и така да влизаме и излизаме във и от различни състояния.
Тръпката при създаването на музика за такъв род инициативи е невероятна, съвсем различно е от концертни изпълнения, при които публиката очаква хората на сцената да се "погрижат" за доброто настроение и музиката и театъра там. Трябва да се повтори и потрети този фестивал. И да участват повече групи и проекти от младата генерация, които са наистина добри при работата в такава, да я наречем 'ембиънт' среда.
Eмил Крумов
пресинфо | участниците | ембиънт 2004 | писано за фестивала